Написах долното преди няколко години. В едно списание за компютри имаше конкурс за разказ. Спечелилият получаваше РС. Тогава нямах нито РС, нито друг вариант да се сдобия с такова. Мъка! Какво е мъж без РС?!
Не сепечелих І място, спечелих ІІ и останах с добри думи - и това не е малко!
Днес, преглеждайки стари файлове, отново се срещнахме. Пак си го харесах и реших да ви го предложа. Ако ви хареса - чудесно, ако не - теглете по една...


За нещата от живота

* * *

Стоеше там – до изъсхналата топола и гледаше звездите…

* * *

Небето без Луна е красиво. Светлите точици искрят, мамят погледа и мисълта. Спира дъха. Безкраят, тежко увиснал над нас, предрича.

Скитах безцелно през града, заспиващ под ласките на нощния вятър. Имах всичко, пожелано от смъртен. Всичко, което някой би продал. Всичко, което исках да купя.

* * *

Първата звезда, с нейните светове, спечелих на покер. Е, без въпроси! Игрите имат правила и те трябва да се нарушават – другото не е интересно. Продадох я с малка печалба. Жителите на тези светове не разбраха, че за кратко бях тяхна съдба. По-добре. Бях млад. След години купих същата звезда и тя е някъде там – в безкрая.

Открих “Бюро за покупко-продажба и отдаване под наем на звездни обекти с обитаеми планети за всеки вкус”. Дългото име прикриваше липсата на звездни обекти и минимума средства.

Едвам купих Криан.

С две планети – необитаеми и крайно опасни за живот от всякакъв тип и вид, но това се разбра по-късно.

Наех стар и движещ се кораб с форма и динамика на раздрънкано чекмедже от средновековен скрин. ПсиПю[1] чакаше в кабината.

Няма да описвам пътуването – нищо съществено. Пространство, подпространство, пак пространство, пак… Летях към моите светове. Знаех, че за тези пари не може да се вземе кой знае какво, но… от надежди само се полудява.

С ПсиПю се хванахме за гушите – от скука. Той – в буквалния смисъл, а аз издърпвах и последния му минипреобразувател на незнам какво си. Бордовият компютър тържествено изръмжа влизайки в орбита на Криан. Бързо заехме достолепни пози. От “прегръдката” ни аборигените биха получили крайно достоверна представа за бъдещите си господари.

Приближаването и подготовката за кацане на първата планета вървеше нормално хаотично докато всички бордови системи нададоха възможните предупредителни сигнали, затвориха това, което можаха и отвсякъде заплуваха аварийни съобщения. Мръсното чекмедже се отдалечаваше с максимална скорост от Първата Моя Планета (ПМП). Побеснях. ПсиПю познаваше добре това състояние. Спомени от младежките години. Изключи компютъра прехвърляйки управлението на своите системи – Боже пази!

Всичко се оказа компютърни намерения – чекмеджето не бе мръднало от орбита. За изпълнение предвидил 18 наносекунди идиота, като всеки конвенционален компютър. Спаси ме навика първо да действам, а после да мисля. Сега само мисля, мисля… Но, без самоанализ.

Ориентирахме кораба за кацане и го направихме. Там - долу, нищо не бе способно да ме изкара извън пилотската кабина. Опитвайки се да ме удуши, а и след това – за да се съсредоточи, както обясни – при овладяването на уплашения кораб, ПсиПю изключил външните му сензори. Знае се, че по-сложен е равносилно на по-глупав, но кой да те разбере. Сега трепереше и молеше веднага да излетим. Със скорост близка до границата на възприятието, обясняваше какво ме чака там, отвън. Смъртта, като резултат е еднакъв и краен. Не обърнах особено внимание на писъците му за да разбере кой е господаря на пространственно-временния континуум от околните светлинни минути. Замислено-сериозен кимах и имитирах подготовка за напускане на чекмедежето. Шокът от моето неразбиране предизвика тишина. Преди много време бях женен и я почуствах. Прекратих всякакви глезотии и след секунди бяхме на безопасно разстояние над планетата.

Бавно, много бавно, завниквах в обстановката. На ПМП не можеше да съществува нито една от познатите форми на живот. Поисках прогноза за непознати такива, с категоричен отговор – уникален случай на пълна непригодност във всички възможни варианти. Вероятност за оцеляване, близка до идиотското щастие – от 5 до 17 секунди, в голяма зависимост от късмета и никаква от вида.

Сам си я избрах.

Отчаянието ми заля Криан и тя помръкна.

Първата моя звезда с ПМП не ставаха за нищо. Петдесет процента от мечтите (в случая – парите) ми плуваха под мен неизползваеми. Под тъжните лъчи на Криан с ПсиПю направихме неща, за които не само не се пише; но кой ли не го е правил със своя боен другар. Нерви…

Тихо уверени, оптимисти, задъхани – не само от надежди, насочихме кораба към Втората Моя Планета (ВМП). Там чакаше късмета ни.

С незначителни отклонения събитията се повториха и при тази от двете, както пролича, вечно Мои планети. С ПсиПю не направихме нищо осъдително – с моята охранително-информационна (и всичко останало) по-малка половинка вече не се понасяхме. Твърдеше, че съм негов влошаващ се първичен модел, оставен от някой с престъпно подсъзнание да съществува. Споменах, че някога бях женен. Пак оцелях. Внимателно слушах, нежно кимах и той се нормализира, разбира се, за кратко.

Необходима бе крайна мярка и свиках Съвета. Дълбоко в паметта на ПсиПю са записите на моите предшественици – от Първия, непоносимия – приличам на него, до последния, мразен от всички – моят физически родител.

Седях, а те висяха около масата в каюткомпанията. Предложих - от приличие, по едно питие, което употребих ефективно и продължих на него, а те – не само от приличие, отказаха.

Формулирах проблема – как да оцелея някъде в пространството с един стар кораб, ПсиПютър, две убийствени планети и една звезда. Неуправляема динамична система. Собственост, неупотребима освен за последен покой.

Последната възможност зарадва предците – щяхме да си слеем данните. ПсиПю е напълно автоматизиран да окаже подобаваща последна грижа и с удоволствие очакваше да ме превърне в запис. На второ мислене се сетиха, че съм последния плътен от рода. По време на брака от други жени не намерих време да се възпроизведа. Този простичък и незначителен факт, след като съм практически психобезсмъртен, сплоти интелектуалната мощ на предците. Виртуалите около масата се замятаха, очите на ПсиПю замряха безжизнено изцъклени, координирайки напъна, и след по-малко от 23 секунди един, или всички заедно, изреваха Еврика!

Страшното започна. Трябваше да обяснят на моят беден мозък Идеята. Употребиха 32 часа стандартно време.

Мълчах с горделиво разбиране. След това само мълчах. Накрая, силно стиснал един от манипулаторите на ПсиПю, безпросветно се хилех. В последните минути – малко преди да се откажат от надеждата на родата, прибирайки се в базата данни, изръмжах като предшественик видял банан или голия задник на противнополово. Осъзнавах. Прозрях защо разказваха и разказваха подозрително бавно историята на цивилизацията. Разпоредих да изчезнат заедно с носителя си. Зададох координатите на Земята в стария страхливец. Извадих последния контейнер от хубавото и заобмислях единствения си Шанс.

Обратният път – естествена поредица от пространства и подпространства. Открих и надпространството, но хубавото свърши. Други, употребили по-достатъчно от същото, имаха още по-пространствени спомени. В следващите полети винаги вземах запас достатъчен за група вратовити командоси, наета да овладее средно голяма планета в съседната галактика. От това ли да пестим!?

От орбитата на Юпитер заизлъчвах с всички бордови средства какафония от звук, образ и мирис със силно усложнено вторично психодействие.

Първите предположения били за неизвестен по вид и род пришълец. Подготвили мястото за посрещане и съответните средства.

Разпознаха чекмеджето и решиха, че съм удавил мъката в последния контейнер, а до тях стига воя на самотната ми душа. Стон, толкова различен от всичко познато, че оставиха същото място за кацане, освободиха всички под-, на- и надземни средства, освен линейките и пожарната. Надяваха се да не нанеса големи щети.

Настъпи момента на Шанса. Ако разбера на чие празно междуушие дължа последвалото прозрение ще му издигна “паметник неръкотворен”.

Събудил се в нечия глава детски спомен, чут от баба в тъмна, мрачна нощ – така изглеждали и излъчвали мъже, наричани, да ме простят дамите – “влюбени”. Как звучи! Разровили древните записи, потресени разбрали до какви планетарни, а по-късно и галактични, проблеми е водело подобно състояние.

Спешно върнаха средствата, активираха бойната база на Луната, подадоха принудително водещ лъч към мен и тръпнещо зачакаха. Всичко вървеше по плана.

На екраните в дълбоко скритата под земята командна зала виси лицето ми – поглед забит нанякъде, липса на мисъл, леко трепване на устните, неуверена усмивка. Психосондите улавят неясен образ – Жена (пардон, за пред дамите). Ръцете колебливо се протягат. Издавам тихи звуци на сучещо хипопотамче. Образа прояснява. Щастие. Очите – две свръхнови. Ръцете… Тялото… Образа се губи. Жален рев. Пълна липса на реакции. Мислят, че са се отървали. Насочиха дори бойна ракета. Не е толкова лесно. Леко помръдвам. Връща се. Всичко отначало. И пак отново…

Боже! Колко тренировки! При най-старите от предците идвало естествено.

Третият ми праотец обича да повтаря замислено “целта оправдава средствата”. Целта бе оцеляването ми с последващо многовероятно възпроизводство, но това разбрах по-късно, когато осъзнах целия садизъм на Идеята. Съжалих човечеството след спомена.

Продължих да разигравам психовируса “влюбен мъж”. През вековете така са обединявали частта от човечеството, която за различни индивидуални периоди не става за нищо.

ПсиПю приземи кораба. Аз бях влюбен. Отвори товарния люк -нормалния бил тесен за влюбената ми душа, и ме поведе нежно за ръка през кордона от насочени средства за всевъзможна защита. Вървеше пълен аудио-видео-психо-… запис на измъченото тяло и реещата се душа. Майките, сочейки екраните на визорите, плашеха синовете си с очевидните последствия при отклонение от девиза на хилядолетието “Здравословен секс за вечен живот!”. Мисълта, с какво ме сравняваха бащите и сега ме кара да потръпвам.

Затвориха ме в стая издържаща атаките на непознатото. Записите продължиха. Опитаха да ме нахранят. Аз немощно пийвах по-малко вода (прости ми Господи!, но така правели “влюбените мъже”) и пронизвах пространството в точно определена посока. Продължиха по тъгата в погледа ми и видяха звездата в небето, “откриха” Криан. Започнаха разпити. Мълчах. Неиздържаха. Любопитството - не смъртта, е по-силно от любовта.

Тихо разказвах. За сияйната Криан с две планети – Любов и Смърт.

Кацналия на Любов намира Жената, обичаща само него, която… Е, няма да повтарям цялата рекламна безмислица, измънкана, изхъмкана и изстрадана на 666 разпита – подробно и точно записани, преписани и тайно разпространени.

На втората планета е сигурната Смърт – точно толкова сигурна, както и на първата, но това не споменах - по разбираеми съображения. Такова преживяване – последно, но какво! – шокираше и възбуждаше не по-малко от безметежната и сладка любов.

След няколко дни ме освободиха. Мярка за неотклонение, временно наблюдение и други подобни. Нормална реакция на нормални хора. Няма значение. Записите се разпространяваха от кандидат-влюбени и проекто-смъртници. Времето не бе убило стремежа към самовъзпроизвеждане и само-унищожение на разума. Разума – хаотичен, алогичен, непредсказуем, вечен, тъжен – имаше нужда от Любов и Смърт. Другото е записана безсмъртна скука.

Намерих (не питайте как!) малко пари. Построих орбитален монополен автоматизиран стационар-разпределител на сложна орбита около моите планети. Предлагах първа радост и последна утеха с еднакъв успех. Не знаех процентното им съотношение. Плащаха. Пълнеха тайни сметки на далечни планети. Прииждаха нови.

Някак проникна Истината за двете планети – пусти, смъртоносни кълба. Мигом срещу й се изправи всепобеждаващата Вяра за прераждането в любовта и след смъртта. Колко е прекрасно – влюбваш се и си друг – по-добър, по-силен, по-…[2] Още по-възвишено – умираш, а вечтния ти дух продължава да витае в пространствата, усъвършенстваш се, отново се раждаш, страдаш, умираш, още повече се усъвършенстваш и т.н.[3]

Свещенна простота. Живеех от глупостта на разума, както никога не бих живял от ума си. Банковите сметки пращеха.

* * *

Минаха години. Последиците оцениха като атрактивни, самовъзпроизвеждащи се и унищожителни. Философите и глупците, преобладаващи във всеки стохастичен процес, търсеха утеха и спасение там – около Криан. Другите имаха мечта за Любов и Смърт, но… децата, работата, жената…

Свикнах нощем да напускам всичкото, което имам, и скрит наблюдавах отиващите на смърт. Взирах се в лицата им, търсех глупостта, намирах радост. Измислих ритуал преди да тръгнат по пътя. Исках да изповядат мечтите си, да признаят надеждите. Исках истината. Не разбирах.

* * *

Тази нощ видях жена, коленичила пред измислените символи, тихо разказваше за любовта си. Обичаният, минал по същия път да търси Съвършенната[4]. Разказваше за дните заедно, за нежността, целувките, очите му, в които се оглеждала богиня, ръцете – носещи в безкрая. Не плачеше. Познавач на женската душа, бях готов да се обзаложа с ПсиПю, замлъкнал през последните години, че ще хукне да го търси на Любов. Не. Избра Смъртта.

Нещо пропищя, скъса се, заплака. Застанах пред модула за спускане (бракуван армейски модел – евтин). Не ме позна. Казват, ако искам, убеждавам богини да целуват ръката ми. Лъгах, обещавах, клех се - както аз си знам. Остана. В края на познатата Вселена, без тренировки, изпаднах в онова състояние. Обичах. Исках да… Не знам… Всъщност – да. Обичах я!

…Не можа да забрави онзи – търсача. Избяга докато спях. Кацнала на разпределителя, влязла в модула без да спази ритуала.

* * *

Погалих грапавата кора.

Тишината, събрала спомени и мечти, пролетно шептеше нещо на времето.

ПсиПю чакаше готов за запис. Знаеше къде отивам. И защо.

Коленичих за изповед.

Мълчах.

Обичах.

[1] псипютър – симбиотичен комплекс, изграден от органични и неорганични елементи; базовата му органична компонента е човешка; максимално съвместим с притежателя си; обикновено се предава по наследство; не се произвеждат вече; трудно се намират резервни части.

[2] Е, оставаш си все същото л…, ама нейсе!

[3] Как да се загубят галактичните ценности, ферментирали във влюбеното по-…

[4] типичен иманентен мъжки полов белег.